Курс към ре-национализация на изпълнителната власт

В понеделник заран само дето не се задавих с кафето. Вицепремиерът Дянков, ей така, лежерно, подметна, че правителството тука в няколко седмици е намерено да закрие държанвните агенции и да ги върне в министерствата. Слава, тебе, Христе, Боже! Тоя човек директно обяви война на триглавата ламя на българската бюрокрация. Това ако не е революция, не знам кое е. Само това ако свършат тия момчета, берекет версин! Защото това ще е освобождението на България от българското робство.
Какво нещо е външният поглед, обаче. Само човек с външен поглед може да обозре системата, която като октопод обхваща цялото общество от двадесет години насам и докато не удуши организма няма да спре. Ние, понеже сме си вътре, някак си сме свикнали с извращенията на бюрократичния деконструктивизъм. Например, всички някак са се примирили, че има „Комисия „Шиляшки”, която нещо там регулира тока така, че все го вдига и никак не можем да си представим, че може и да я няма. Свикнахме, че трябва да има Държавна агенция по горите. Че трябва да има СЕМ. Че трябва пътищата да ги строи независима агенция. Че държавната сигурност трябва да се осигурява пак от „агенция” Че, въобще, всичко трябва да е агенции и комисии, а министерствата какво правят – не е ясно.
Работата е там, че от 20 години насам освен всички други приватизации се извърши и приватизация на изпълнителната власт. Или феодализация, ако предпочитате. Всички виждат териториалните феоди. Не виждат обаче функционалните. Цялата изпълнителна власт в България е разпадната и феодализирана. По дейности. По ресори. По теми. Всяка отделна властова дейност е откъсната от министерството, което по конституция носи отговорност за нея и е обособена в комисия или агенция. Държавна. Изпълнителна. Независима. Суверенна. Наддържавна. Която дава лицензи и разрешения в своята си сфера на компетентност. Смуче кръв. Взема рушвети. Дерибейства. И – не носи отговорност. Отговорността я носят министрите – по конституция. Ама те пък нямат власт, защото властта е в агенциите.
Някой виждал ли е структурна схема на изпълнителната власт в България? Не е, защото такава няма. Нека г-н Росен Желязков да възложи на служителите си да му направят. Ей така, с кутийки и свързващи линийки между тях. За да се види целия ужас. Кой на кого се подчинява, кой пред кого отговаря, кой пие, кой плаща е тъмна Индия. Административен и управленски разгул! Мафия. Истинска.
10.11.1989 г. заварва народната република със 17 министерства и 10 комитета. Общо 27 органа на централната изпълнителна власт. Ясна и стройна пирамида. Няма гък, няма мък. Управление като слънце, просто и ясно.
До 1997 г. така наречените „първостепенни и второстепенни разпоредители”, тоест, ведомства, които харчат по своя воля нашите пари стават 56, увеличават се, тоест, двойно. От 1997 до 2001 става бюрократичен държавен преврат – 111! Питах навремето един умен човек от Костовото правителство защо са допуснали това. Той си припомни, че в МС умували как да вдигнат заплатите на държавните чиновници, че верно бяха малки. Тогава някой гений от министерството на финансите подсказал, че нямало как да се вдигнат заплатите на чиновниците по министерствата, щото имало нам-кви законови пречни, но можело отделни дирекции на министерствата да се изведяли като самостоятелни структури, че тогава. Така да са го избработили Костов, просто не е истина! Макар, че го вярвам. Тя, бюрокрацията, когато реши да излъже министъра, фантазията й не познава граници. Или ще е за да се „подобри социалния статус” на колективите, или „Брюксел иска задължително да има независима агенция” по даден въпрос, или „ в Америка има агенции, а няма министерства, пък ние, нали, от Америка сега ще гледаме”, „Министерствата определят политиките, а агенциите – изпълняват”, то на лъжите край няма. Да не забравяме и повика за „перманентна реформа!” Обществото трябва да се реформира непрекъснато до пълен разпад, с изпълнителната му власт начело. А, министрите, понеже още от входа на министерството им се натяква, че са политически назначения и като такива по дефиниция са некомпетентни, вярват и разписват проекто-постановления, подготвени изпреварващо от любезните чиновници, с които да си самоприватизират министерството. Да откъснат поредното парче от изпълнителната власт, да го превърнат в агенция, снабдена с „най-широк кръг специализирани компетенции” и без политическа отговорност. Че повечето са и „колегиални”, та да няма и наказателна отговорност за извращенията им.
При царското правителство агенциите и комитетите станаха 124. До едно време ги броях и подреждах, после спрях. Към оня момент неизчерпателно беше станало следното. Например от Министерството на земеделието бяха аутсорснати: Национална служба по зърното и фуражите; Национален съвет по безопасност на храните; Държавна агенция по горите; ДФ „Земеделие”; Фонд „Тютюн”; Национален център за аграрни науки; Национална служба за растителна защита; Национална ветеринарно-медицинска служба; Контролно-техническа инспекция; Изпълнителна агенция по сортоизпитване, апробация и семеконтрол; Изпълнителна агенция по селекция и репродукция в животновъдството; изпълнителн агенция по рибовъдство и аквакултури; изпълнителна агенция по почвените ресурси; изпълнителна агенция по лозята и виното; изпълнителн агенция „Борба с градушките” ….
От Министерство на икономиката: Агенция за приватизация; Агенция за следприватизационен контрол; Агенция по туризъм (сега я върнаха); Българска агенция за инвестиции; Изпълнителна агенция „Българска служба за акредитация”; Изпълнителн агенция за икономически анализи и прогнози; Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средни предприятия; Изпълнителна агенция за насърчаване на търговията; Изпълнителна агенция „Сертифициране и изпитване”; Български институт по стандартизация; Държавна комисия за стоковите борси и тържищата; Комисия за защита на потребителите; Икономически и социален съвет; Междуведомствен съвет за експортно застраховане; Съвет за икономическа политика; Съвет за икономически растеж; Съвместен консултативен съвет с бизнесорганизации и още други структури, дето не им знам и имената. Комисията „Шиляшки”, впрочем, тръгва също от една проста дирекция в това министерство. Сега е „независима”. Толкова е независима, че Петр Димитров като видя зор през зимата й забрани да вдига цените на парното. И тя се подчини. Е, кой кара влака всъщност – министърът или Шиляшки? Ако ще е министъра, какво си играят на независими регулатори? Ама той, чиновникът, като го понатисне властта, пуска по малко и после пак се окопава.
Все не вярвах, че някой ще посегне на октопода, честно. По-ми се струва лесно властта да се разправи с дедесарската мафия, отколкото със себе си. Със собствените си услужливи чиновници. Които знаят много добре, че „Частната собственост на държавния чиновник е държавата (цитат).” Те да са си откъснали едно парченце от нея, да са се окопали със собствено законче, консенсусно и колегиално да издават едни лицензчета за нещо си и ти да посегнеш и да им го отнемеш … . Война ще е, г-н Дянков. Велика, Отечествена. Като за синор на частен имот. Дръжте, обаче, здраво! И нека всичко читаво да му помага на тоя човек. Ето една приятелска препоръка от мен. Погледнете Закона за администрацията. Там тупти лоеното сърце на октопода. Ударете го фронтално. Като за начало. И не се плашете. Те, обикновените чиновници в агенциите, на които им е омръзнало да ги лашкат, си искат обратно в министерствата, само изпълнителните им директори не искат. Национализирайте смело изпълнителната власт. Другото ще се подреди от само себе си.
(публикувано в „Труд” на 2.9.2009 г.)

Последен изход за висши магистрати: оставка

Ето ви за начало два цитата. Първият: „Задача на правото е не да превърне света в рай, а да му попречи прегждевременно да се превърне в ад.” И вторият: „Адът е място, в което няма логика.”

Нямате ли силното чувство, че живеем в ада? В място, в което няма логика. В него няма логика, защото полицията, следствието, прокуратурата и съдът са се отказали да налагат логиката на писаните закони и здравия разум. След като на базата на един и същ законов текст един съд може да реши едно, а друг – друго значи правото се е отказало да налага логиката и се е превърнало в наръчник за оправдаване на хаоса. Това от своя страна значи, че правораздавателната система се е обезмислила. И може да бъде закрита. Това сочи логиката. След като хаосът се възцари окончателно и победи в една отделно взета страна, то на тази страна вече не й е нужно да си играе на привидности. Победилият хаос може да се възправи в пълния си блясък и да обяви гръмовно: „Логиката е отменена! Правото е отменено! Ние победихме!”

От друга страна, дали пък не живеем в рая? На място с много ясна и чиста логика. Логиката, въплътена в принципите на додържавното,на естественото право. „Аз мога да те набия и затова ти ще се страхуваш от мен и ще ми се подчиняваш!” „Аз имам пари и мога да те купя, поради което ти ще ми се подчиняваш!” „Право е това, което аз намирам за правилно и ти ще му се подчиняваш!”

Нашата истинска мъка е, че не искаме да си признаем, че българското общество се намира в прекрасното, идилично, естествено, додържавно състояние. Нашата истинска мъка (мъката на интелектуалците, де; останалите са си много добре, даже) е, че искаме да си имаме държава, която да е като другите държави. В която полицаят да е полицай, следователят да е следовател, прокурорът да е прокурор, съдията да е съдия, кметът да е кмет, министърът – министър  и т.н. В която всеки един от тях поотделно и всички заедно да излъчват власт. Да налагат ред. Да крепят някакви базисни представи за справедливост, върху които всъщност се крепи властта им. Да постъпват, прочее, логично, в рамките на нашата представа за логичното. Например, кметът, като ходи из града и чуе, че някакви борчета тормозят народа да вдигне телефона на шефа на РПУ-то и да каже: „Аркадаш, абе тука някакви мутрички ни клатят властта, я прати твоите момчета да въведат ред!” Че да се изсипят един камион полицаи. Придружени от следовател и наблюдаващ прокурор, които вече са написали обвинителния акт с ЕГН-тата и са оставили многоточие само на едно-две места за изброяване на доказателствата. Пък да хванат борчетата таман както опаковат пакетчета с бял прашец. Пък да ги натоварят барабар с прашеца и да ги стоварят пред дежурния съдия. Пък дежурният съдия да им изпраска едно бързо производство. Пък втората и върховната инстанция да потвърдят присъдата в рамките на една седмица. Пък да излязат министрите на вътрешните работи и на правосъдието на съвместна пресконференция и да кажат: „Така и така, едни бандитчета тормозеха гражданството, ама със съвместните усилия на държавните власти редът и тишината в тоз китен край на нашата татковина са напълно възстановени.” И сетне всички да се приберат при жените и децата си и да кажат: „Ей, ама да знаете каква хубава работа съм свършил!”, а жените и децата да отвърнат: „Голяма работа си мъжо/тате, велик си!”

Тук, обаче, логиката е друга. Тук кметът, като го изберат, получава от партийната централа обаждане: „Сега, ще ти пратим едни наши момчета, да им дадеш чистотата, водоснабдяването, социалните домове, стотина декара в центъра и на пет села землищата.” Момчетата стават олигарси. После идва шефът на РДВР-то и им вика: „Абе, момчета, вие сте много голяма работа, дайте моите полицайчета да ви пазят, че имате завистници, пък вие вижте там, по някой лев …”. Ако случайно стане беля и заради някакъв никъквец  от  Брюксел някой от София реши да тормози олигарсите и прати баретите, всички по веригата на държавната власт вкупом почват да саботират. Някой ще им звънне да ги предупреди, после белият прах ще се окаже бакпулвер, после преписката ще изчезне. После прокурорът ще впише неправилния член от закона. После съдията ще се разболее. И накрая всички ще решат, че то в закона може и да пише, че за такова престъпление се полага еди си какво наказание, ама то е ако е „тежко”, пък ние не знаем какво значи „тежко”, и ако е в „група”, пък ние не знаем дали една приятелска компания покрива дефиницията за „група” и въобще – абе законите не са написани ясно и трябва да се преработят основно, а и всъщност не е проблемът в закона, ами е системен проблем и, абе,  въобще, майната му. И после в къщи викат на жената: „Я, скрий тия пари, да не гледат децата”.

Във всичко това има една прекрасна логика. Това е логиката, според която Индже войвода и Делю Хайдутин са източниците на правото и справедливостта и олицетворяват единството на властта: законодателна, изпълнителна и съдебна в едно симфонично цяло. Те грабят плячка от чуждите и раздават на сиромашката рая. Това е прекрасната, чиста логика на племето. Защо въобще си играем още на държава?

Знаете ли кое е най-хубавото? Ако  господата Галев и Христов станат народни представители ще стане окончателно ясно коя от двете логики е победила. Ще стане окончателно ясно, че полицията, следствието, прокуратурата и съдът (чрез тези техни представители, които са спомогнали това да се случи) са изпразнени от съдържание. Имайки пред  очи този пример, всеки член, на всяко от племената, населяващи тази територия ще може да се освободи от остатъчните си страхове от държавата и ще добие самочувствието да каже на всеки полицай, следовател, прокурор, съдия, кмет и министър: „Ти кой беше, бе, мухльо!? Аре, бегай, че да не извикам властта!”

Властта е мястото, от което изхождат редът и справедливостта. Властта не е юридическа, а фактическа категория. Тя е там, където е, а не където пише в учебниците. Като не можеш да я държиш, ще я вземе друг. Като не си в състояние да поредиш нещата, според както пише в учебниците, животът ще ги подреди. След двадесет-тридесет години  пребиваване във феодален мрак ще започнат да никнат кълновете на новата държавност, както е станало в Европа. С полиция, прокурори и съдии, които ще налагат логика и справедливост. Новата управляваща класа ще го изиска. Онези полицаи, прокурори и съдии ще са истински. Сегашните ще бъдат уволнени от новата управляваща класа. За какво са й на нея парцали? И всичко ще си дойде по местата. Нищо не е в състояние да спре този процес. Освен две неща.

Първото е да се намерят по места групи от по пет-шест полицаи и следователи и един-двама прокурори и съдии, които ще усетят, че държавната власт се търкаля по земята и ще поискат да я вземат. Ще си плеснат ръцете и ще почнат солови акции като по американските филми. Без да искат разрешение от началниците. Две-три примерни акции с всички доказателства и те ще са новите началници. И всички ще им кажат: „Евала. Това са мъже. Голяма работа!”

Второто са оставките. Всички у нас се чудят, защо на Запад за щяло-нещяло министри и големи шефове хвърлят оставки, вместо да стискат властта до последно? Ще ви кажа. Защото оставката е средство да си запазиш остатъчен авторитет. Да кажеш: „Опитах, не успях, нека да дойде някой от първата група да пробва пък той.” Тогава като се върнеш в университета да преподаваш наказателен процес, студентите поне няма да ти се присмиват. И ще имаш право на втори шанс. В крайна сметка, оставката, ако не друго, ти дава право да погледнеш жената и децата си в очите. Защото, ако си отидеш заедно със свличащата си под краката ти власт и това не можеш.

P.S. И да ни слагат най-сетне предпазната клауза.

 Публикувано в „24 часа”, 17.06.2009 г.

Не се закачайте с Великото народно събрание

В последния брой на  списание „Правен свят” не в един, а в два материала се каза, че колкото се може по-скоро трябва да се свика Велико народно събрание. Едното мнение е на бай Петко Бочаров, другото на консервативния лидер г-н Яне Янев. И в двата текста най-ясно формулираният аргумент за това действие е убеждението, че ВНС трябва да се свика, ако не за друго, то най-малкото, за да отмени самата институция ВНС. По това и двамата автори са категорични. По това, а какво друго, аджеба, ще прави ВНС – не толкова. Общото виждане е: абе, там, то, като се събере, ще измисли…

Всички знаем, че тази дискусия периодично се появява и на страниците на масовия печат. И навсякъде това е основната теза за свикването на ВНС. За да се самоотменяло, за да можела Конституцията да се променяла лесно. Аз пък твърдя и съм казвал това и в по-масовите медии, че точно това в никакъв случай не бива да се прави. Всичко друго в Конституцията може и да се променя, но не и ВНС. Ние, българите, трябва да се научим, че законите трябва да се променят трудно. Ако има едно свястно нещо, което отците-основатели на българската държава да са решили в Търново, то това е създаването на институцията Велико народно събрание, чрез което само да може да се променя конституцията. Казвам едно свястно нещо, защото повечето им са безсвестни. Както показва по-сетнешната история. Пък може и именно защото е единственото свястно нещо, да не са били те, а Божият промисъл, който е помогнал за озаптяването на безпределния институционален анархизъм на българите, слагайки му тази последна усмирителна риза.

Ако има едно свястно нещо, което 7-мото ВНС възприе от Търновската конституция, то е именно ВНС. Можете ли да си представите, ако Конституцията можеше да се променя лесно, без да се свиква Велико събрание, на какво щеше да е заприличала тази държава досега? Всъщност, щеше ли да я има изобщо?

Искат да им е лесно! Нали с вас знаем колко лесно може да стане? Представете си, че в обикновено народно събрание се постави въпроса кой да вземе концесията на магистрала „Тракия”? И си представете, че мнозинството се крепи на гласовете на малка, умна партия. И си представете, че малката партия каже, „Добре, бе, ама може ли да направим една малка конституционна промяна, че думата „унитарна” нещо не е в съзвучие с либералните ценности. Хайде, пък, за да съберем конституционно мнозинство ще дадем на опозицията завода за боклука.”

Ако смятате, че това е невъзможно, значи не сте живели в България последните 20 години. И не сте разбрали, че няма нещо, което българите да не са готови да продадат за пари. Няма такова нещо.

Конституцията трябвало да може да се променя лесно. Ами сегашната, в частите, в които може все пак да се промея лесно, нали я променяха четири пъти заради съдебната власт? Нали след всеки път става по-лошо? Колко още по-лесно трябва да стане, за да стане съвсем лошо? Като не можеш да променяш лесно конституцията имаш време да мислиш къде си сбъркал предишния път. Ако можеш да я променяш лесно, ще я променяш непрекъснато без да мислиш. И ще бъркаш непрекъснато. Толкова за институцията ВНС и нейните правомощия.

Лошото е, че идеята да се свика Велико народно събрание, хей-тъй, за да отменяло самото ВНС и да направело някои други неотложни  промени в конституцията изглежда безобидна само на пръв поглед. Изобщо не е чудно тази фалирала политическа шайка, яхнала страната, най-после да прогледне и да види, че за нея всъщност свикването на ВНС е един чудесен спасителен пояс. Броят на депутатите във ВНС е двоен, което значи, че квотата гласове, които трябва да се купят за едно място, пада двойно. При сегашната партийна ситуация във ВНС ще влязат същите муцуни, включително и тези, които при обикновено събрание нямат шанс. И тогава почва веселото.

Тъй, че, това, че комунистическите юридически „подводници” в Седмото ВНС направиха процедурите за промяна и за приемане на нова конституция толкова сложни е: всяко зло за добро. Защото ако няма наистина пълен консенсус по промените, напише се един проект за нова конституция „по принцип” и се свика ВНС може да стане страшно. Нали ние с вас знаем какво. Нали знаем, че в момента на събиране на ВНС всички съществуващи институции се вдигат „на трупчета”. Всички закони се вдигат „на трупчета”. Старата държава спира да съществува и започва изграждането на нова. Великото народно събрание е конвент, който може да направи всичко, което си поиска. И не е ограничено с мандат. Може да отхвърли проекта за конституция и да започне работа върху изцяло нов. Може да назначава правителство и да го сменя. Може, както последното ВНС, да управлява с решения. Да прецаква цели бизнеси. Може да реши да избере директно нов президент. Някой каза, че не може ли? Защо? Защото Конституционния съд ще направи предварително тълкуване, че това не е възможно? Ами тогава първото нещо, което ВНС може и ще направи е да закрие Конституционния съд. Кой ще го спре?

Искам да поставя въпроса абсолютно ребром. Искаме ли сегашният политически елит да получи този исторически дюшеш? За да изтъргува всичко, което е останало в тая нещастна страна и да я закрие? Имаме ли си доверие на нас самите, че ако някой от нас се намърда във въпросното ВНС няма да се изкуши да натисне червеното копче? Защото веднъж свикано, ВНС не може да бъде контролирано. Ако предишното можеха да го контролират ченгетата, следващото няма да могат. Слаб им е ресурсът, за да контролират толкова власт. Т.нар. политици на 90-та, които бяха събирани от улиците и правени велики депутати бяха аджамии. Сегашните обаче нахитряха. И искат от всичко по много. Понеже е останало малко, сблъсъкът ще е титаничен. И както става по нас ще победи не разума, а демагогията. Последното Велико народно събрание в историята на България ще бъде последното й издихание (след това, твърдя, че няма да я има) защото ще бъде овладяно и контролирано от най-големите и най-алчни демагози. Защото, да ме прощават конституционалистите, тази държава е построена върху демагогски изказвания и това го знае всеки, който е прочел малко Баламезов и Владикин. Искате ли да си припомним как? Ето така.

Преди свикването на учредителното Велико народно събрание във Велико Търново през 1879 г. княз Дондуков пуска анкета до 16 българи, за да ги попита как си представят институционалното устройство на тяхната държава. Измежду тях екзарх Антим І, екзарх Йосиф І, митрополитите Мелетий и Симеон, Тодор Бурмов, Марко Балабанов, Марин Дринов, Никола Палаузов, Илия Цанов, на които не се сещам някъде да има паметници. Всички те са казали, че бъдещия Органически устав (после конституция) на Княжество България трябва да предвиди консервативно устройство на новата държава. 12 от тях са казали, че парламентът трябва да се състои от две камари, за да се оглеждат законите от две инстанции, което ще гаратира тяхната стабилност. Че законодателният процес трябва да е бавен. Нарочно избирам само тези две измежду многото предложения: едното филсофско-теоретично, а другото негово практическо изражение. Та, тези 16 души влизат и в учредителното събрание. Заедно с тях влизат обаче още 215. Другите. Мнозинството.

В началото на събранието въпросните 16 и още някои, като Константин Стоилов, Григор Начович, Димитър Греков, Тодор Икономов и други, за които не се сещам да имат паметници, налагат да се състави комисия, която да подготви доклад, в който да разяснят на събранието основните положения на устава и да ориентират мнозинството в сложната материя. И изведнъж изскача депутата Петко Рачов Славейков, който не е поканен измежду 16-те и е без изгледи да влезе в тесния кръг на помазаните и казва: „Абе те нашите комисии се някак разкомисват, я давайте да четем устава и да го приемаме”. Ха-ха-ха, мнозинството се кикоти, но все пак гласува да има комисия. Това е единствената и то тактическа победа на консервативното начало в българската история. Оттук-насетне глей какво става.

11 дни по-късно комисията представя доклада. В него се казва следното: „Комисията, като обсъди сериозно положението и нуждите на народа ни, като взе във внимание, … че преходът от робство към свобода трябва да бъде постепенен …, че ползването на политическите права изисква не само една дадена степен на умствено развитие, но и редки нравствени качества … се убеди, че е неизбежно нужно, щото в нашата Конституция да вее един дух на разумен консерватизъм и нашето правителство да бъде силно и крепко.” И се предлага създаването на втора камара (сенат), който „да прегледва и претърсва още веднъж законите, които излизат одобрени от народното събрание, да тълкува конституцията и съблюдава за нейното изпълнение, както и да съди министрите.”

Пръв взима думата Петко Каравелов и открива ерата на демагогията в българския политически живот: „И що виждаме ний в този рапорт, който ни представи комисията? Наместо принципи, някакви си начала, подплатени с консервативен вятър. Наместо тезиси – гвачка. Наместо мотиви … За мотивите няма да говоря, само мога да кажа думите на Данте „А на тез погледни и върви си…” Ха-ха-ха, разтриса се мнозинството, браво! да живейш!, каза ли им го?!

Става дядо ви Славейков: „Какви са тия бабини деветини? Комисията иска да ни се дава свобода като комка … Конституция консервативна аз не разбирам, туй е като да се вика леща на кебап. Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи искат някаква вятърничава конституция”. (Ръкопляскания. в оригинала).

Представяте ли си какъв кеф е било на мнозинството: на ония учените, дето ни се правят на важни, нищо не им разбираме, ама глей наште хора как им го начукват! Ох, бабачко! Докладът е отхвърлен! Пристъпва се към директно приемане на руския текст.

Стигаме до горната камара. Тодор Икономов прави последен опит: „Избирането на представителите за НС всякога става при известно настроение в обществото. По тази причина събранието ще бъде принудено всякога да удовлетворява повечето таквизи искания, нужди и интереси, които имат временно значение. … и по възпитанието си ние повече сме приготвени да разваляме, отколкто да съзиждаме. А на това като се притури и слабата умствена подготовка на всички онези от нас, които могат да бъдат членове н бъдещите народни събрания, а от друга страна необмисленто увлечение подир всяка нова идея, то най-очевидно става, че таквози народно събрание не ще остане вън от увлеченията, далеко от прибързаните и едностранчиви решения. Настанете в Сената умни, благонамерени и честни люде, те ще обсъждат законопроектите с по-голямо хладнокръвие, ще приемат доброто и ще отхвърлят онова, което може да бъде вредно или несвоевременно за нашето отечество.”

Усещате ли самоубийството на Икономов? Да се изправиш ти пред 200 селянина и да приказваш, че не били годни? Да апелираш към разума им?! Луд човек. А дядо ви Славейков, усетил звездния си миг го довършва:

„Имайте, гспода, по-голяма вяра в народа, към неговото благоразумие. … Едно от най-обикновените заблуждения на человечеството е да мисли всякой за себе си, че е по-умен и по-добър от другите и че другите са по-долни от него и следователно имат нужда от неговия ум и неговото ръководство. И да ви кажа: много по-добре и по-право мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите и разбира де го те отрепват, отколкото могат да мислят за него лица привилегировани, които мъчно угадват де и как трябва да му помогнат … и много пъти го чешат там дето не го сърби.”

Залата изригва. Край! Финито. Евала на бай Петко! Заби им го! „Кой, бе, ние ли сме простите, а те умните … кой, бе, аз ли съм прост и не знам, бе …?”

Консервативната идея в България е довършена окончателно. Петко Каравелов има паметник, а дядо ви Славейков няколко. Да живеят!  Те двамата са ликвидирали България преди да се е родила. Техните тези се учат в Юридическия факултет, другите биват отминавани с презрителното „консерватори”. Оттук-нататък в България да си консерватор е срамно, а да си либерал задължително. Оттук нататък законите ще се приемат лесно, като предимно се преписват от чужбина. И променят лесно, за да си свърши далавера един наш човек. Оттук нататък България ще се тресе от непрекъснати политически кризи и само преврат или чужда окупация ще внасят мигове на успокоение. Това става когато пуснеш от бутилката българският анархистки дух, без да можеш да го контролираш.

През 90-та година на кръглата маса един демагог подхвърли думите „незабавно свикване на Велико народно събрание!” Комунистите подхванаха идеята и го свикаха веднага, защото знаеха, че могат да го контролират. Цялото то беше една вакханалия на демагогията. То, 7-мото Велико народно събрание роди чудовището, наречено Република България. 8-мото ще я погребе. Още отсега мога да ви кажа имената на новите Петко Каравелов и Петко Рачов Славейков, които както предшествениците си от суета, но вече и от корист ще лашкат 400-те прости селянина в която си искат посока. Ще назначават правителства, ще закриват и откриват министерства, ще правят сделки. И ако има изгодна сделка може да направят държавата и федерация. Колко му е. Никакви Станишевци, никакви Първановци, никакви Костовци и Бойковци няма да могат да спрат този процес. Защото ще сме в ситуация на политически безпредел, в който всичко ще е възможно. В който всички ще продават, а само Доган, както винаги, ще купува.

А, че ще е така, е сигурно заради това, с което започнахме. Единствената идея за свикване на ВНС, която всички споделят, е да се закриело самото ВНС. После? После ще му мислим. Те, идеите, ще ги роди талантът на целия български народ. В движение, както винаги ги е раждал. Бог да пази България!

Опитах се тук, пак да ме прощават конституционалистите, да защитя консервативната идея с подхода на дядо Славейков, та затова текстът дойде малко лекичък, но другояче не може. Но, знаете, че всяко твърдение горе е вярно и мога да го докажа с още десетки примери. Ей така, с лекота, в шеги и закачки е била разказана играта на България през 1879 г. от Петко Каравелов и поета П.Р.Славейков, преди да бъде създадена, и й беше разказана още веднъж през 1990 г. от Стоян Ганев и компания.

Консервативният дух налага не да се отдаваме на поредното увлечение, а да седим на едно място и да се каем. Да търпим в тясната, неудобна и сгрешена отвсякъде конструкция, наречена конституционна институционална рамка на Република България и да мислим къде сбъркахме. Докато проумеем, че трябва да си обърнем мисленето на 180 градуса. Да приемем, каквото и да ни струва това, че полезно за държавата е всичко онова, което априори отхвърляме с ярост. Например, полезно е бавното темпо на закнодателния процес, а не бързото. След „новия ГПК” имате ли нужда от още примери? Полезно е парламентът да се събира колкото се може по-рядко, за да ръчка по-рядко из законите. Полезно е правителството да е силно. Не за друго, а за да е отговорно. Изобщо, полезно е да се залага на индивидуалната отговорност на министрите, а не на колективните органи, на които бяха делегирани маса държавни функции. Или не сте съгласни, че корупцията в колективните олгани е по-страшна, отколкото в едноличните? Полезно е в конституцията да се фиксират поименно минисктерствата (впрочем, както в Търновската). Полезно е в конституцията да се запише, че не може да има заместник-министри. И прочие. И когато се постигне национален надпартиен консенсус по това, че за да си решим проблемите трябва да започнем да правим всичко на обратно спрямо това, с което сме свикнали, когато сме готови да си самоналожим усмирителна риза, тогава да се свика Велико народно събрание. Осмото, но в никакъв случай не последното. Чак толкова умни, че да го измислим из един път, все не сме.

С което моля най-сетне да започне професионален разговор за това, като се свика поредното Велико народно събрание, какви точно промени ще направи то, с които всички сме съгласни? Аз например съм против да се закрива самото ВНС. Съм за двукамарен парламент, макар да нямам ясна концепция как трябва да се конституира. Просто знам, че втората камара ще направи законодателния процес по-бавен, което за момента ми се вижда висша ценност. Съм за кратки законодателни сесии на долната камара. Съм за връщане на властта у министрите. И за другите неща, казани по-горе.

Може ли да започнем да обсъждаме тези въпроси един по един? Бавничко? Хайде, стига сме бързали! Един ще каже едно, друг – друго и лека-полека ще се разберем. Засега, обаче, единодушието, че трябвало да се „закрие институцията ВНС” и липсата на идея по който и да е от другите въпроси, ми се струват подозрителни, колеги.

 

Публикувано в „Правен свят”, бр. 6/2009 г.

Станете лъвове, деца!

Утре дъщеря ми има абитуриентска вечер.Ще я видя как си отива с тънките крачета, на обувките с високи токчета и ще ми е мъчно. След няколко месеца, живот и здраве, заминава да учи. В чужбина. Твърди, че иска да се изучи и да се върне, но аз не го вярвам. Знам какво ще види там, какво ще вижда като си идва отвреме-навреме в България и знам, че тя ще й отмилее. Покрай родината й ще и отмилеят и майка й и баща й. Така ще стане, и при тази мисъл не просто ми е мъчно, а полудявам от бяс.

Считам себе си за човек от средна ръка. Завършил съм в СУ, бил съм малко нещо комсомолски активист, животът след 10.11. случайно ме завъртя в медиите. Нищо кой знае какво. Нищо, което не се е случило на повечето от нас. Покрай това съм се запознал с хора. Онзи ден сметнах, че в момента съм на „ти” с трима министри и петима заместник.министри в този кабинет, с поне 25 депутата, с повечето висши представители на съдебната власт, със стотина общински съветника, десетина кмета и с всички, които имат някакво значение в медиите. Били сме я съученици, я състуденти, я колеги. Не, че сме близки, но, дето се вика, знаем се. И те бяха средна ръка, завършили СУ, малко нещо комсомолски активисти. Измежду тези мои познати няма престъпници. Никога не ми е хрумвало да се обадя на някой от тях и да му кажа: „Абе, бате, дай докато си на власт да врътнем някоя далавера”. Същевременно виждам, как властта се е разкапала от далавери. Не казвам, че те ги правят, казвам, че вони. Което значи, че те най-малкото не ги спират.

Всички правим компромиси. Тази страна е проядена от нашите компромиси. Компромиси не правят само бандитите и вампирите, които са се впили в нас и нашите деца и изсмукват и последните ни капки кръв. Ние им правим компромиси. Защото ни е страх, че могат да ни направят нещо лошо. Сега, когато осъзнавам, че дъщеря ми ще замине и вероятно няма да се върне, разбирам, че те вече са ми направили най-лошото. Повече от това не могат да ми направят. И за това са виновни познатите ми във властта. Виновен съм и аз за моите компромиси, които съм правил. И най-вече за компромиса, че съм мълчал, когато съм можел да говоря. Защото, когато познаваш който и да е самозабравил се глупак, облечен по народна воля с малко власт, около когото вони на далавера, най-малкото, което можеш да направиш е да му кажеш: „Тиквеник, спри да крадеш от мен или спри твоите шайки да крадат от нас.” Обаче, как да му го кажеш, като един е министър, друг – кмет, пък трети бил станал междувременно олигарх. Ма, какви министри и кметове, моля ви се. Те са министри и кметове днес, утре няма да бъдат. Какви олигарси, като ги знаем какви са цървули? Нали единственото което могат, е да откраднат нещо държавно, да го препродадат на някой чужденец, който не знае западни езици, щото и те не знаят, и да приберат маржа? Но, все избива тази подличка мисъл: „Абе, що да си разваляме отношенията с човека? Недей, че може някога да ти потрябва. А може и да ти направи нещо лошо. Бизнес, какво толкова. Хайде, ще направим компромис.”

Често се казва, уж на майтап, че „всичко е лично”. За пръв път си давам сметка, колко наистина всичко е лично. Ужасно лично взе да става.

Когато един прокурор подправя доказателства, за да измъкне престъпника, това за мен вече става лично и не ме интересува, че сме ходили заедно по студентски купони. Когато съдията търси всяка формална грешка, за да не го осъди, това за мен е лично. Когато един министър на вътрешните работи знае кои са дилърите, дето продават дрога на децата ни, когато той изобщо знае всичко, а не предприема нищо, освен да насъсква катаджиите да пълнят бюджета, за да може някой да краде от него, това е лично. Когато някой депутат прави такива здравни закони, че да трябва да плащаме по сто пъти за лечение и накрая да ни избиват по болниците, това е много лично. Видях какво направиха с баща ми, Бог да го прости, и не ми казвайте, че не е така или, че е бизнес. Когато дипломат работи само да издава пасавани на сводниците, вместо да се обажда веднъж в месеца на моето дете, за да го пита как е, и то е лично. Когато медии сугерират на дъщерите ни, че, за да успеят, трябва да стават проститутки, е лично. Когато някой продаде ЕРП-тата, без да се интересува ние после колко ще плащаме за тока, и това е лично. Когато някой иска да открадне завода за боклука на София или магистрала „Тракия”, за да ни пороби, също е лично. Когато някой кмет оставя общинарите да грабят народа, за да мълчат те за неговите кражби, е лично. Когато някой харизва на друг парчета от държавната власт срещу обещанието, че този, другият, ще му купи изборите, това е, ама, страшно лично. Всички те правят така, че дъщеря ми да не се върне. А, аз искам, неистово искам тя да се върне. 

За да се върне, трябва да има смисъл да го направи. Трябва да чувства, че тук за нея има сигурност, по-голяма от другаде. Да знае, че у дома и стените помагат. Това значи, тук да има много неща, които ги няма заради нас. Например да има магистрала не просто от София до морето, а ог София до Виена. Да я посрещат на границата не с флашка, а с „Добре дошла у дома, госпожице Чолакова”. Да има безплатен безжичен интернет навсякъде. Да може да си намери прилична работа с прилични доходи, не е задължително да са чак европейски. Да не я грабят. Да не я мамят. Да не я карат да яде пестициди и отрови, защото някой месар имал нужда от нова С-класа. Да няма чувството, че е плячка за всеки, който може да я докопа и да й съдере кожата. Да знае, че когато внуците ми се разболеят, здравната система ще ги поеме и ще ни ги върне за нула време живи и здрави. Че те – внуците ми – ще получат образование, което да им даде шансове. Да знае, че няма да им продадат наркотици. И в крайна сметка да знае, че никой тук няма и да си помисли, че нейните деца ще са овце за клане или слуги на техните деца, както някои от хората, с които съм на „ти” сега си мислят за мен.

Затова, момчета, с които съм на „ти”, ви казвам в прав текст. Имам пет години, докато дъщеря ми завърши, в които тези неща трябва да започнат да се случват. Казвам го и на тези, с които ще съм на „ти” в следващото правителство, а и на тези, с които не съм, защото България е малка и животът рано или късно ще ни срещне. Уведомявам ви, че вие сте лично отговорни за това, детето да се върне и да бъде покрай майка си и баща си, както и аз ще съм отговорен за вашите, ако животът така нареди. За да започнат да се случват тези неща, като за начало ще е достатъчно, когато решите да вземете каквото и да е решение, да приложите следния критерий: „добро ли ще е това, което ще правя, за чуждите деца?” Чувате ли, не за вашите – за нашите. Набийте си в главите това: няма вашите деца да живеят за сметка на моето дете! Няма техните деца да живеят за сметка на нашите деца! С моя живот може и да съм правил компромиси, но с живота на дъщеря ми – забравете!

В България има едно хубаво нещо и то е, че наистина сме родени свободни и равни. Тук няма аристокрация, няма олигархия, нито ще има. Тук никой не може да се прави на по-горен, защото не е. Всички сме от средна ръка. Двадесет години някои хора опитват, чрез далавери и насилия да станат „голяма работа”. Е, няма да станат. Единственият възможен критерий за личен успех е когато си успял навън. Сред чуждите. Не когато си грабил от своите. Който си е въобразил, че ще постигне личният си успех и успеха на своите деца за сметка на разрушаването на бъдещето, моето и на моето дете, ми е обявил война. Започнал е първи. Направил го е „лично”.

На дъщеря ми искам да кажа. Идете, тате, ти и твоите връстници, по света и учете, учете, учете. Научете неща, за които ние не сме и сънували. Станете истински лъвове, не измислени. Такива, които могат да се борят с целия свят, а не само с мишките. И се върнете в страната, която е ваша по рождено право. Навън ще разберете колко тя ви трябва. Нещо, което аз и моите връстници не разбрахме и допуснахме да бъде продадена без остатък. Ние, деца, заради вас трябва да започнем да си я връщаме и затова ще заставаме по барикадите. Без повече компромиси. Който иска да е слуга на вампирите да ходи при тях. Другите – да грабват коловете. Ако междувременно паднем, вие, деца, пак трябва да се върнете и да си я отвоювате. Да проведете една ваша Реконкиста срещу „господарите на България”. Там, на Запад, ще ви научат как става. Много е лесно, нищо, че ви плашат. Те, само страхливците плашат. Пък ако наистина сме били само мишки, поне можем непрекъснато да им прегризваме чувалчето. Бял ден да не видят! Докато се върнете, за да помагате.

P.S. Чухте ли, тия, дето сме на „ти”, за всички нас се отнася. Независимо дали сме извършители, помагачи или просто гледаме встрани. Разбрахме ли се?

(публикувано в „24 часа“ на 23.05.2009 г.)

Наръчник за индивидуална студентска революция

 

 

В някой от първите дни на опита за студентска революция през януари един младеж каза по телевизията, че го тормозела мисълта, че те, сегашните студенти, са „поколението на 500-те лева”. Демек, че обществените структури са се нагласили така, че те, младите, каквото и да правят, парите, които ще получават ще се въртят около 500-те лева. Пълна безнадеждност. И, въпреки, че са наясно с това, те, милите, пошумяха три дни и пак се кротнаха. Нито с полицията посмяха да се сбият, нито се разбраха как да си продължат протестите, нещо там се разцепиха на два синода … . И после не искали 500 лева. Еми, то на такива характери и това е много. Жалко, защото много ми се щеше студентите да направят някоя хубава пачанга. Да размърдат малко блатото. Е, очевидно, не може. Не става. По тия краища хубава колективна революция не може да се получи. Като е така, като са всички индивидуалисти и искат да се спасяват поединично от прокобата на „500-те лева”, дайте да им помогнем на децата. Да ги насърчим всяко от тях да си направи своята малка индивидуална мирна революция.

„В страни като България, в които няма установени обществени оценъчни критерии, успява този, който е арогантен. Истинската арогантност бива два типа – на парите и на знанието. Първата е по-примамлива, но е временна, защото парите могат да ти ги отнемат. Знанието – никога.” Това ми го каза един чужденец професор преди 15 години. А, кажете, не е ли прав? Колко от тия, арогантните, с многото пари, заминаха пред очите ни към централни гробища? А царските юпита какво направиха? Дойдоха от Лондон, нафукани и арогантни и врътнаха външния дълг за секунди, преди тукашните бичмета да разберат какво им се случва. Защо? Защото знаеха. И можеха да си позволят онази висша степен на арогантност, която е функция на истинското знание. Тоест, паричките са хубаво нещо, ама трябва и акъл.

За да стане тая работа, обаче, се искат известни усилия. И жертви. Хрумват ми сега, някои неща, които, ако сме честни, трябва да препоръчаме на младежта, пък, който иска да слуша.

-          напуснете веднага Студентски град. Работата там е безнадеждна и мирише на гето завинаги. Ако кметът събори някоя и друга барака ще му ръкопляскаме, ама това няма да реши проблема, защото него си го направиха вузовете, които раздадоха читалните за кафенета. А и се очаква свободните наеми да паднат драстично. Мутрите с парите, дето наблъскаха коперация до кооперация сега ще се радват и на студенти-наематели. Тъй, че, бягайте от гетото.

-          Ако толкова искате да се борите за някаква национализация поискайте национализация на висшето образование. Не на земята под студентски град, тя не ви решава нищо. Всяко българче има право на равен шанс, а равния шанс го дава единното образование. Нали и ние затова с данъците си плащаме и за вашето образование, за да имате вие равен шанс.Обявявайте се против платеното висше. Обявявайте се против държавни субсидии за частни вузове. Искайте си равния старт. Пък, който е най-добър, да успява.

-          Проверете (ако може преди да сте почнали следването), дали вашият факултет има програми за международен обмен, дали кани лектори от чужбина и пр., както и дали изобщо тази специалност ви дава конкурентно предимство. Ако не – сменете факултета. Като така и така по цял ден дремете в интернета сравнете учебната програма на вашата специалност с аналогичната на някой от големите университети. Пуснете имената на професорите си в търсачките и вижте колко публикации в чужди издания имат и дали се появяват в Citation index. Ако това, което видите/не видите не ви хареса, сменете факултета. Или бягайте да учите навън. Това, че сте тук ви дава тактическо предимство пред наборчетата, които са в чужбина. Ако не получите добро образование обаче имате стратегически недостатък. Защото следващите вълни нафукани арогантни юпита се стягат за насам. А някои от тях знаят много, вярвайте ми. Ще им работите за 500 лева. Пък тук като останат някои университети съвсем без студенти ще ни олекне и на нас.

-          Включете се в граждански инициативи, ще се запознаете с хора. Участвайте в прояви на гражданско неподчинение. Ако се случи да се сбиете и с полицията ще е супер. Ще ви остане чудесен спомен. Да не мислите, че полицаите са страшни? Ами, те да не са луди да бият деца за кефа на правителството? (Заб. от 15.01.2009 г.: Всъщност, понабиха ги. Честно казано, не очаквах, че полицаите са се лумпенизирали до там.Нищо. И това е полезно.)

-          Запишете се в политическа партия. Тия дето ви казват, че политиката е отвратително нещо и не е за нормални хора много добре знаят защо ви го казват. Да седите, така, малко по настрана от манджата. Знаете ли кой е най-големия кошмар на всеки партиен лидер? Умни и амбициозни хора в първичната партийна организация. Ще ви идват на крака всяка седмица да ви правят мили очи. Голям кеф е. Пък с малко акъл можете да станете и членове на градското ръководство. На следващите местни избори, като толкова не знаете за коя маскара да гласувате, ще гласувате за себе си.

-          Ако момичето, по което въздишате, си тръгне от дискотеката в мутренско БМВ – зарежете го. То, милото, ще свърши на 500 лева. Намерете си девойка, която ще инвестира във вас. И в която вие ще инвестирате.

-          Не вземайте наркотици. Да ги вземат баламите. Ако сте толкова отворени ще намерите начина как да вземете паричките на наркодилърите. Те и те са балами, кво си мислите? Ако не бяха, щяха да си намерят по-смислени занимания от това да ви трепят.

-          И може би няма да е зле да решите, всеки за себе си, какви компромиси никога и при никакви обстоятелства няма да правите. Кое е това нещо, тази ценност, която няма да продавате. Хайде, да не слагаме веднага много високо летвата, ама поне си кажете като за начало, че няма да правите компромиси със себеуважението си срещу равностойността на 500 лева.

Нещо такова, струва ми се, трябва да започнат да правят студентите, които не искат да прекарат живота си като „поколението 500 лева”. Ако им стиска, де. То насила хубост не става. Верно, че България е страната на чудесата и всеки тъпан може да стане министър. Ама си е още джунгла, в която оцеляват най-пригодните. А те, както сочи науката, са най-умните. Тъй, че, чети, бре, Пенчо, поне, като не можеш да организираш истинска революция. За да си направиш твоята си. На какво друго разчиташ? Че някой ще ти подаде 500 лева, ли?

 

Радомир Чолаков

(публикувано във в-к „24 часа” на 10.01.2009 г.)

Заводът за боклук – общински

 

Битката за завода за боклука навлиза в заключителна фаза. Тази битка Бойко Борисов трябва да я издържи докрай. Не за себе си, а заради гражданите на София. По това дали ще я издържи, ще го съдим на изборите. Битката е дали заводът да бъде построен от общината и да остане нейна собственост и под неин контрол, както иска кмета. Или да бъде реализиран чрез магическото „публично-частно партньорство”, за което тихичко, но настойчиво намекват управляващите. Битката е за това, дали ще бъде позволено да бъде приватизиран завода за боклука и кой ще е облагодетелствания щастливец (или несретник)?

В едно от последните си изказвания в миналия СОС, преди да прекратя битността си на общински съветник си позволих да кажа – и се надявам г-н Борисов да си  спомня – следните неща.

Има, разбира се, дейности и услуги, които държавите или общините не бива да вършат, защото частните предприемачи, поставени в условията на естествена конкуренция, биха свършили по-добре. Повтарям: поставени в условия на естествена конкуренция. Има обаче дейности и услуги, които по своята същност представляват власт в чистия й вид. Приватизацията на такива дейности и услуги означава не приватизация на дейност, а приватизация на власт. Такива са например водоснабдяването, електроснабдяването и – в конкретния случай – събирането на боклука. Да имаш политическа власт и да приватизираш някоя от тези дейности, означава да си безнадеждно луд. Защото, каквито и да са ти били целите, в дългосрочен план просто спира да ти върви. Нямам представа какви са били целите на общинския съвет и кмета на София, когато са взели решението да предоставят събирането на боклука на концесия. Но, знам със сигурност, че бившият кмет на София разбра какво си е причинил през януари 2005 г., когато камионите на концесионера отказаха да возят боклука към Суходол. В този момент концесионерът упражняваше властта в реални граници, а кметът му беше заложник. Впрочем, не знам какви цели са имали тези, които приватизираха ЕРП-тата. Но със сигурност тези от тях, които са висяли оная вечер с посланиците пред Националната художествена галерия без ток, са разбрали какво са си причинили. Защото, ако едно такова предприятие е общинско или държавно, политическата власт може поне да отвее някой дребен директор за назидание и успокоение. А сега политиците свиват рамене и викат: ами то е частно, то от нас не зависи. Ами ако това не зависи от вас, какво изобщо зависи? е логичният контравъпрос, пред който политиците се свиват и се хилят като дебили. Ако от кметът на София не зависи дали ще се събира боклука, какво точно зависи от него, а? Това първо.

Второ. Именно защото в завода за боклука става дума за политическата власт в чистия й вид, затова да го откраднат се опитват едновременно доста ербап юнаци. И никой няма да позволи да го открадне другият. Ако случайно, в суматохата, която се задава, някой все пак си провре гагата, веднага след това ще трябва да започне да дели с всички останали (резултиращо в последващо увеличение на такса смет и всички други либерални изстъпления върху населението) или ще му я отрежат. Така щастливият приватизатор (по-модерному: частен партньор на публичната власт) автоматично се превръща в несретник. А, кметът, тоест законната политическа власт ще го отнесе във всички случаи. Той така или иначе вече ще е мъртвец.

Трето, шайките, маскирани като политически партии, имат иманентен интерес да постигнат спешно разбирателство по въпроса кои са тези дейности, които те – в техен собствен интерес – няма да се опитват да откраднат и ще обяснят на съпровождащите ги обръчи, че това е опасно за системата. Всъщност, политическите боеве, които се водят в момента са следствие точно от прекомерна лакомия. Всяка шайка е гепила до един-два ключови за властта отрасъла и рекетира останалите. До пълно изтребление.

Имам чувството, че въпросът да не се допусне заводът за боклук на София да е общинска собственост вече придобива мафиотско-идеологически характер. В смисъл, след като сме се разбрали, че ще приватизираме и крадем всичко, всяко изключение застрашава правилото. Затова не могат да се позволяват изключения. Затова, ако ще Брюксел да ни спука от глоби, но докато шайките не се разберат кой ще открадне бъдещия завод и как ще дели с останалите – няма да го пуснат да се строи. Но, общински – никога! Нарушава се конвенцията.

Помните ли оная народна приказка, дето една бабичка си провряла ръката през плета, за да вземе сол от комшийката и като си стиснала юмрука не могла да го измъкне обратно. Събрало се цялото село да умува и стигнали до единствено логичния извод, че трябва да й отрежат ръката. В тоя момент минал другоселец и казал „Пусни, бабо, солта”. Пуснала я бабата и си извадила ръката. Така и сега. Седи другоселецът от Брюксел и гледа сеир, бабата стиска в ръката си екологично разрешително и вика: „Няма пък, заводът ще е мой”, а цялото село вика: „Ще я режем тая ръка, няма друг начин”.

Всъщност, когато кметът Борисов казва на ръката да пусне завода, той прави огромна услуга на цялата политическа класа. Ако тя е в състояние да проумее, че в противен случай си отрязва ръцете. Така, че дръжте тая линия г-н Борисов. Да превъзпитаме шайката е залог, който е по-голям от живота. 

 

Радомир Чолаков

(публикувано във в-к „24 часа”, октомври 2008 г.)

Страсбург не може да ни осъди

Веднъж вече казах и понеже никой не чу – повтарям: спрете с емоциите около „несправедливото” решение на Страсбург за „инокентиевия синод”! Спрете с хленчовете за „поруганата чест” на православието изобщо и на БПЦ в частност. Спрете да се хващате на евтините въдици, които ви подхвърлят. Излиза някой интригант в медиите и казва: „Ех, ама, как осъдиха църквата ви” и вие всички почвате вкупом да виете: „О-о-о, как осъдиха нашата свята …!„ Спрете, защото не Страсбург, а точно тези хленчове превръщат един дребен въпрос на държавата в огромен проблем на БПЦ. Вие сте й проблема, не Страсбург! И, четете.
Никой не е осъдил църквата. В решението си от 22.01. Страсбург казва:
1. Че държавата е нарушила правата на граждани, изкарвайки ги насилствено с полиция от сградите, в които са работили и им е отнела правото на труд и
2. Че държавата трябва да им заплати обезщетение, като се договори с тях – гражданите – за размера му, защото той – Страсбург – за момента не може да се произнесе върху размера на претендираното обезщетение от 604 милиона евро.
Чувате ли? Страсбург ви казва, че не разбира как е формирана сумата на претендираното обезщетение. Страсбург сам подава спасителния пояс на държавата, а ние го бутаме и искаме зорлен да направим проблема каноничен. Ние, а не Страсбург ще си взривим църквата, защото се поддаваме на всяка интрига, водени от паника и страх. Защото умираме да сме в ролята на жертвите. Ние не знаем как да се държим, освен като страхливи жертви.
Страсбург казва на държавата: „водете преговори”. Добре. Само, че ние я тикаме да встъпва в тези преговори с психиката на вече осъдена. Което е най-лесния начин да поставиш другата страна в силна позиция. А ние, за Бога, не сме осъдени! Църквата – изобщо, а държавата – все още не. И няма и да бъде, ако най-после разберем как трябва да се играе тази игра. Без емоции. Хладнокръвно. Абсолютно формално. По закон. Както Страсбург иска. Например, ето така:
1. Държавата няма право да води преговори с жалбоподателите за сметка на БПЦ. БПЦ формално юридически няма нищо общо с казуса, тя е трето неутрално лице. Страсбург няма право да иска и не иска такова нещо, следователно държавата не е длъжна да го прави. Всеки натиск от страна на държавата върху БПЦ да „влезе” в преговорите е нейна неправомерна намеса в дейността на независимите от държавата изповедания. Страсбург никога няма да осъди българската държава за това, че тя не е извила врата на Българската православна църква и не я е принудила насилствено да връща храмове. Толкоз. С това БПЦ е извън играта.
2. На всички намеци в решението, касаещи статута на БПЦ в България, просто не трябва да се обръща внимание. Някой в Страсбург може и да иска да играе покер, ама ние не сме длъжни да се хващаме на блъфовете.
3. Оттук-нататък държавата трябва да покани писмено гражданина Иван Стоянов Петров да депозира заявление, с входящ номер, в което той-жалбоподателят да декларира точния размер на претенцията си за размер на обезщетението и да го обоснове. Да напише черно на бяло и да се подпише как точно е стигнал до сумата от 604 милиона евро? Като са смятани храмовете по балансова стойност ли? Като парцелите са изчислявани като максимално РЗП по пазарни цени ли? Като са смятани пропуснати ползи от продажба на свещи и треби ли и за колко години напред? Ето това да поясни, писмено.
4. Държавата трябва да връчи тази покана на Петров чрез нотариус. За да докаже утре, че е спазила законовите формалности. След което да изчака писменото заявление. Ако до 22.04. не постъпи такова заявление държавата спокойно уведомява Страсбург: поканихме ги, те не се отзоваха. Край. Делото приключва.
5. Ако такова заявление все пак бъде депозирано, в което дълбоко се съмнявам, държавата трябва отново писмено, чрез нотариус да изпрати на жалбоподателя своето предложение за спогодба. Например: шест заплати за временно лишаване от труд или там някакво друго, логично и законово обосновано обезщетение. Междувременно да даде на медиите заявлението на Петров, за да видим докъде може да се простре една наглост.
6. И на 23.04 да изпрати документите на Страсбург с едно кратко придружително писъмце с текст: ето, поканихме ги, те това поискаха, ние това предложихме, не постигнахме споразумение, айде сега – решавайте. Осъдете ни.
Вярвайте ми, точно от това Страсбург най-много го е страх. Че ще трябва да решава. А той не може да реши за 604 милиона. Той не иска този казус. Утре епископът на Кьолн, ако окупира Кьолнската катедрала и като го изкарат оттам реши да поиска 3 милиарда евро обезщетение, същият този ще бъде вкаран в лудницата при пълно спазване на човешките му права. Ако не е бил вкаран междувременно. И Страсбург няма да си мръдне пръста, вярвайте ми.
В целия този случай става дума за спазването на едни елементарни процедури. След като държавата не можа да спази процедурите при изкарването на окупаторите на Божията собственост през 2004 г. поне да бъде така добра да ги спази сега. Писмо номер еди кой си, от наш номер на Ваш номер, нотариус номер, протокол номер … . Без никакво цитиране на Светите отци и без да се споменава напразно името Му. Без никакви емоции.
Министър Тачева, Вие поне сте юрист. Моля, спазете процедурата. Моля не давайте ухо както на паникьорите, така и на адвокатите, които умират да водят дела в Страсбург и да се изявяват по медиите. В изключително силна позиция сте да решите този проблем веднъж завинати. Хайде, че ни додея.

Радомир Чолаков
(публикувано във в-к „24 часа“ на 24.03.2009 г.)

Страсбург спря разкола

„Напъна се планината и роди мишка”. Така завърши напънът на разколниците да осъдят българската държава в Страсбург за „нарушените” им човешки права. Срещу иск в размер 604 504 609 милиона евро Страсбург им присъди 8.000 евро. И то 8.000 евро за адвокатски разноски. Впрочем, те са поискали за адвокатски разноски 13 400 евро. Но съдът им е признал само 8000. Ако правилно разбирам решението, това е защото жалбата им пред Страсбург е била написана толкова мърляво, че съдът се е посвенил да им признае цялата сума. Един вид: дайте им там на вашите адвокати 8000 евро да се почерпят и стига толкова. Берекет версин.
Истината е, че в последните месеци това решение се очакваше с нарастващо напрежение в църковните среди, а и от всички, на които не ни е безразлична съдбата на православната църква. Истината е, че над Съда за правата на човека тук тежеше недоверие, че може да бъде безпристрастен арбитър в един такъв спор. Из пространството циркулираха всякакви причудливи конспиративни теории за „жидо-масонския заговор срещу православието”, за чийто инструмент се привиждаше този орган, който вече бил получил поръчка „от където трябва” да унищожи без остатък Българската православна църква, като отнеме обратно и върне на разколниците стотици църкви, „глоби” БПЦ сс сума, която би я докарала до фалит и узакони „синода на Инокентий”. Не се случи нито едното, нито второто, нито третото. Първо, и най-важно, изглежда, че съдът в Страсбург не е пожелал да се произнесе по въпроса за собствеността върху църквите. И правилно. Защото, дори и от нашата селска камбанария да ни се струва, че един международен съд има право да си прави с България каквото си поиска, все пак един такъв орган има малко по-широка гледна точка. Там се държи сметка за цяла Европа, за всички държави, за всички църкви. Ако съдът в Страсбург почне да „взема” и да „връща” църкви в една отделно взета държава, с това може косвено да насърчи подобни групи в други държави. Това все пак не е учиндолския районен съд, който си дерибейства на воля. Хората в Страсбург трябва да отчитат много фактори и да си дават сметка за много неща едновременно. За това е трябвало да си дават сметка и жалбоподателите, които очевидно не са били наясно какво точно искат и, че то няма как да им бъде дадено.
Ако на жалбоподателите не им е било ясно, на съдът в Страсбург със сигурност му е ясно, че една църква не представлява урегулиран поземлен имот с трайно закрепен върху него търговски обект. А нещо, малко по-различно. Изобщо, как можеш да наричаш себе си духовник и колко трябва да си ненормален, за да броиш храмове, „владението, ползването и разпореждането”, върху които ти е било отнето и да остойностяваш „загуби и пропуснати ползи” или каквото там остойностяваш!? Не мога да измисля по-радикален начин, по който един „митрополит” може да си отреже главата публично, пред целия, не само християнски, но и религиозен свят, освен като почне да остойностява храма в който служи в пари, примерно по балансовата стойност, вписана в счетоводните му книги! Впрочем, дали по тези съображения или защото напоследък започна да мисли по-мащабно и държавнически Българската православна църква на последния църковно-народен събор взе едно решение, което остана някак недостатъчно коментирано, макар, че заслужаваше всячески адмирации. Съборът записа в устава на БПЦ, че ИМУЩЕСТВОТО НА ЦЪРКВАТА НЕ СЕ ПРОДАВА! Което означава, че няма цена. Което означава, че самата мисъл да „обръщаш” църковни имоти в равностойността им в евро е богохулна, еретическа и всячески осъдителна. Това е така за всяка църква на този свят, включително – най-после – и за българската. За Инокентий изглежда не е. Да, но съдът в Страсбург няма никога заради бълхата да запали юргана.
Освен по горната причина Съдът за правата на човека не може да задължи и българската държава да „върне” църквите на инокентиевите разколници, защото това ще означава да накара правителството да извърши обратното нарушение на правата на човека. После може законния Свети Синод да съди държавата. И пак да я осъди на същото основание. Е, няма как да стане. Ние си мислим, че понеже у нас всякаква гавра с правото и всеки безпредел е възможен, и в Европа е така, ама не е. Това е друго положително послание на решението: няма да допуснем безпредел.
Факт е, че правителството не трябваше да вкарва тогава полицията в разколническите църкви. Няма как Съдът за правата на човека да не констатира, че това си беше нарушение. Грях ми на душата, но не мога да се сдържа да не отбележа, че професионалното проваляне на митинга на 14.01. показа, че някои хора много добре владеят някои византийски номера. Защо, обаче, ги прилагат когато не трябва, а не ги прилагат, когато трябва, не знам.
Вероятно в следващите дни най-много коментари ще се появят около енигматичната точка в съдебното решение: в тримесечен срок правителството да се споразумее с жалбоподателите. Понеже, сме материалисти до мозъка на костите си и ендемично заразени от корупция една от думите, при които всички колективно започват да отделят слюнка е думата „сделка”. Има да се питат сега всички каква ще е сделката и какво материално измерение ще има. Ако правилно разбирам посланието в решението на Съда за правата на човека, то гласи: вижте, там, се помирете и не ни занимавайте повече с този въпрос, защото не желаем да ни занимавате с него. Ако някой си мисли, че Инокентий все пак запазва някаква силна преговорна позиция, жестоко се лъже. Инокентий е в изключително слаба преговорна позиция. Защото той не просто досажда на съда в Страсбург, но и се опитва най-нахално да му образува огромен политически проблем. Така, че „преговорите” между него и правителството могат да бъдат и много лесни и бързи. Просто „сделка” не може да има. Може да има покаяние.
Сигурен съм, че правителството ще намери правилното решение на този дребен проблем и ще помогне на Съда в Страсбург да бъде извадено камъчето от обувката. Впрочем, ако някой е работил за това, вчерашното решение да е именно такова, каквото е, то той задължително трябва да бъде поздравен. Дано сме почнали лека-полека да се научаваме. Ако сме хора патриоти и отгворни, нашата работа е да млъкнем по този въпрос и да не питаме час по час за „параметрите на сделката”. Нещата тихо-кротко ще си се уталожат.
Разбира се, ако след това решение все още има разколници-идеалисти, които си въобразяват, че прогресивната световна общественост е на тяхна страна, то те могат да си основат собствена църква. Могат свободно да се регистрират в СГС под името „Синод на Инокентий и други”. Той, самият съд в Страсбург ги нарече така. Тъй, че е редно това да им е и официалното име.
Колкото до БПЦ, част от единната, свята апостолска и вселенска правослвна църква, след като изрази разбираемото си и донякъде справедливо възмущение от решението е време тя да се успокои и да се обърне към същинските си задачи. Най-главната измежду тях е да показва, както вече започна, че в България може да има институция, която не прави компромиси. Ето, дори и съдът в Страсбург каза, че не може да работи с финансови категории, когато става дума за църкви. С което всъщност й помага.

публикувано във в-к „Труд“, 23.01.2009 г.

Развяхме байрак над кочина

Да ми бяха казали, че някой редови министър, родом от Долно Нанагорнище и ползващ слабо български, е вдигал байраци на Капитан Андреево, нямаше да се впечатля никак. До там им стига хоризонта на комплексарите, те толкова си могат. Но царят и Ники Василев – не! Единият Цар. Другият, Божем, живял в Лондон, знаещ езици, омешвал се с по-първи хора, гледал как се управлява и представлява империя. За тях тази парвенющина и провинциалщина, тази липса на вкус и стил, е непростима.

Вярно, че оттатък границата турското знаме боде в очите. Ама най-тъпото нещо е да „отговориш”, като вдигнеш българско с десет метра отгоре. Че и европейско, барабар. Без да виждаш кочината, която е отдолу. Ако царят и Никито си бяха направили труд да минат сто метра навътре в Турция сигурно щяха да усетят цялата нелепост на ситуацията, в която поставят и себе си и всички нас. Сто метра по-нататък турците в момента строят такъв граничен пункт, че свят да ти се завие. Както подобава на вратата на Азия. Всичко старо е изринато, магистралата е опряла в нашата граница, двайсет коридора за минаване, административна сграда колкото „Мол ъф София”, мрамор, хром … . В тази среда и байракът си е на мястото. Правят го хората, че като застанеш отпреде да се втрепериш. Те така се влиза в Османската империя, те така изглежда новото европейско лице на Азия.

Отсам е ужасът! То не е кочина, то е някаква хайдушка пусия с олющени белези на отдавна преминала държавност. Бараки, бараки, километри бараки. Мръсотия, мръсотия, километри мръсотия. Тясно. Сбутано. Грозно. Дупки. Празни, прашни ями за дезинфекция. Ад.

Тази страна няма воля за образ. Тя не желае да има образ. Тя не може да има образ. Няма никакво значение дали сме богати или бедни. Бедни сме. Това не означава, че не може да сме малко от малко спретнати. Това не означава, че не може да компенсираме с въображение, с добър вкус и европейски стил. Цар Фердиданд може да е бил всякакъв, но е имал вкус и стил. В продължение на 30 години бавно и методично дядото на днешния ни цар е налагал в България стил. В архитектурата, в градинарството, в модата, в технологиите. Бавно и методично е европеизирал страната си, за да я превърне в едно – да, малко и бедно – но китно и приветливо, почти алпийско княжество. „Швейцария на Балканите” е образ от времето на Фердинанд. Внукът му номинално вкара България в Европа, но министърът му не може да се пребори с две клоаки – Капитан Андреево и Калотина. Този министър за осем години министерстване не можа да обяви един международен конкурс за изработване на нов дизайн на граничните КПП-та, дизайна на външната граница на Европа. На всичките му заканвания как ще промени границите, поверената му държавна администрация му се изплю в лицето, пробутвайки му печалните „флашки”. За да му докаже, че когато той говори за „обслужване на едно гише” тя разбира шест гишета. За да му докаже, че не е министър на нищо.

Затворили били дюти-фри-шоповете, ама бараките им си седят. Седят знаково. За да виждат и знаят всички, че мафията може да се е снишила, но не се е отказала. И, че един ден шоповете ще заработят пак. Байраците са виртуален знак, Василев, стоящите по местата си дюти-фри-бараки са съвсем реален. Ако можеше, ако искаше да промени нещо, министърът лично трябваше да кара булдозера и да ги събаря. Ама не може. То за това се иска характер.

Министърът на България, който отговаря за границите, е длъжен да се съизмерва само и единствено с министъра, който отговаря за границите на съседната държава. Ама не да си мери байраците, а да държи сметка как изглежда неговата държава в очите на съседната. Но, и за това се иска характер.

Преди време унгарците направиха едно помпозно КПП на външната си граница със Сърбия. Да покажат на сърбите къде почва Европа. След една година сърбите ги удариха с два пъти по-елегантно. За да покажат на унгарците, че и те не са от вчера. Ей така си го мерят държавите респекта. Утре, турският министър, дето отговаря за границите, като срещне някъде Никито из Европа, може, ако изобщо му обърне внимание, да го щипне по бузката и да му каже: „Бравос, чоджум, голям байряк извади, евала!” Да се позасмее и да го заобиколи, както ни заобикалят вече всички, сякаш сме прокажени. Ако изобщо му обърне внимание. Както вече никой не ни обръща внимание.

Байряци! Защо ни излагате, бе, хора? Защо ни карате да се срамуваме? Боже, помогни ни, не искам повече да се срамувам!

публикувано във в-к „24 часа“, 6.3.2009 г.