Битката за завода за боклука навлиза в заключителна фаза. Тази битка Бойко Борисов трябва да я издържи докрай. Не за себе си, а заради гражданите на София. По това дали ще я издържи, ще го съдим на изборите. Битката е дали заводът да бъде построен от общината и да остане нейна собственост и под неин контрол, както иска кмета. Или да бъде реализиран чрез магическото „публично-частно партньорство”, за което тихичко, но настойчиво намекват управляващите. Битката е за това, дали ще бъде позволено да бъде приватизиран завода за боклука и кой ще е облагодетелствания щастливец (или несретник)?
В едно от последните си изказвания в миналия СОС, преди да прекратя битността си на общински съветник си позволих да кажа – и се надявам г-н Борисов да си спомня – следните неща.
Има, разбира се, дейности и услуги, които държавите или общините не бива да вършат, защото частните предприемачи, поставени в условията на естествена конкуренция, биха свършили по-добре. Повтарям: поставени в условия на естествена конкуренция. Има обаче дейности и услуги, които по своята същност представляват власт в чистия й вид. Приватизацията на такива дейности и услуги означава не приватизация на дейност, а приватизация на власт. Такива са например водоснабдяването, електроснабдяването и – в конкретния случай – събирането на боклука. Да имаш политическа власт и да приватизираш някоя от тези дейности, означава да си безнадеждно луд. Защото, каквито и да са ти били целите, в дългосрочен план просто спира да ти върви. Нямам представа какви са били целите на общинския съвет и кмета на София, когато са взели решението да предоставят събирането на боклука на концесия. Но, знам със сигурност, че бившият кмет на София разбра какво си е причинил през януари 2005 г., когато камионите на концесионера отказаха да возят боклука към Суходол. В този момент концесионерът упражняваше властта в реални граници, а кметът му беше заложник. Впрочем, не знам какви цели са имали тези, които приватизираха ЕРП-тата. Но със сигурност тези от тях, които са висяли оная вечер с посланиците пред Националната художествена галерия без ток, са разбрали какво са си причинили. Защото, ако едно такова предприятие е общинско или държавно, политическата власт може поне да отвее някой дребен директор за назидание и успокоение. А сега политиците свиват рамене и викат: ами то е частно, то от нас не зависи. Ами ако това не зависи от вас, какво изобщо зависи? е логичният контравъпрос, пред който политиците се свиват и се хилят като дебили. Ако от кметът на София не зависи дали ще се събира боклука, какво точно зависи от него, а? Това първо.
Второ. Именно защото в завода за боклука става дума за политическата власт в чистия й вид, затова да го откраднат се опитват едновременно доста ербап юнаци. И никой няма да позволи да го открадне другият. Ако случайно, в суматохата, която се задава, някой все пак си провре гагата, веднага след това ще трябва да започне да дели с всички останали (резултиращо в последващо увеличение на такса смет и всички други либерални изстъпления върху населението) или ще му я отрежат. Така щастливият приватизатор (по-модерному: частен партньор на публичната власт) автоматично се превръща в несретник. А, кметът, тоест законната политическа власт ще го отнесе във всички случаи. Той така или иначе вече ще е мъртвец.
Трето, шайките, маскирани като политически партии, имат иманентен интерес да постигнат спешно разбирателство по въпроса кои са тези дейности, които те – в техен собствен интерес – няма да се опитват да откраднат и ще обяснят на съпровождащите ги обръчи, че това е опасно за системата. Всъщност, политическите боеве, които се водят в момента са следствие точно от прекомерна лакомия. Всяка шайка е гепила до един-два ключови за властта отрасъла и рекетира останалите. До пълно изтребление.
Имам чувството, че въпросът да не се допусне заводът за боклук на София да е общинска собственост вече придобива мафиотско-идеологически характер. В смисъл, след като сме се разбрали, че ще приватизираме и крадем всичко, всяко изключение застрашава правилото. Затова не могат да се позволяват изключения. Затова, ако ще Брюксел да ни спука от глоби, но докато шайките не се разберат кой ще открадне бъдещия завод и как ще дели с останалите – няма да го пуснат да се строи. Но, общински – никога! Нарушава се конвенцията.
Помните ли оная народна приказка, дето една бабичка си провряла ръката през плета, за да вземе сол от комшийката и като си стиснала юмрука не могла да го измъкне обратно. Събрало се цялото село да умува и стигнали до единствено логичния извод, че трябва да й отрежат ръката. В тоя момент минал другоселец и казал „Пусни, бабо, солта”. Пуснала я бабата и си извадила ръката. Така и сега. Седи другоселецът от Брюксел и гледа сеир, бабата стиска в ръката си екологично разрешително и вика: „Няма пък, заводът ще е мой”, а цялото село вика: „Ще я режем тая ръка, няма друг начин”.
Всъщност, когато кметът Борисов казва на ръката да пусне завода, той прави огромна услуга на цялата политическа класа. Ако тя е в състояние да проумее, че в противен случай си отрязва ръцете. Така, че дръжте тая линия г-н Борисов. Да превъзпитаме шайката е залог, който е по-голям от живота.
Радомир Чолаков
(публикувано във в-к „24 часа”, октомври 2008 г.)
