Регулирайте, за Бога, авторските права

Вярвам, че правителството много скоро може да реши един проблем. Може да прекрати поне една война. Да възстанови порядъка и тишината поне в един сектор. Да спре уважавани имена на българската култура да се въргалят в калта. Може да накара цели две гилдии да го уважават. Просто трябва да реши проблема с управлението на авторските права.
От седмици насам ефирът тътне от едно съобщение. Всички електронните медии обявяват гласно и ясно, че отказват за плащат едни пари на едно определено „дружество за колективно управление на права”. Всички. Това никога не се е случвало. Когато всички електронни медии започнат да излъчват едно и също съобщение, първата работа на властта е да остави макар за половин час другите си гайлета, да чуе проблема, да вникне бързо и да го реши немедленно. Нека го преговорим още веднъж, за да се види, че нито е толкова голям, нито толкова сложен. За решаването му се иска само малко здрав разум и воля да кажеш: стига с детската градина!
Вземаме примера с музиката, че е най-пригледен. Според закона за авторското право (и според здравия разум) когато едно радио, една телевизия, една дискотека или една пицария, снабдена със СД-плеър, пуснат на всеослушание една песен на композитора Митко Щерев, по текст на поета Иля Велчев, в изпълнение на певицата Лили Иванова, те тримата – Митко Щерев, Иля Велчев и Лили Иванова имат право да получат по няколко стотинки. Мъжете, съответно за музиката и текста, Лили-за изпълнението. Заради удоволствието, което ни доставят. Същото се отнася и акопуснат песен на композитора Ендрю Лойд Уебър, с автор на текста Тим Райс в изпълнение на певицата Сара Брайтман. Те тримата имат право да получат от съответното българско радио, дискотека или пицария точно толкова стотинки. Може да са малко, но колкото-толкова. От България малко, от Англия – повечко.
От другата страна са радиата, телевизиите, дискотеките, ресторантите и другите публични места, в които се свири музика. Всички те са абсолютно наясно, че трябва да плащат за тая музика. Абсолютно са наясно. Въпросите, които поставя здравият разум са два: колко да плащат и как технически да платят на хилядите композитори, текстописци и изпълнители? Ако бяха само електронните медии и българските автори, въпросът е лесен. И едните и другите са малко и си се познават. Викаш ги един по един на касата на радиото и за колкото се разбереш – толкова. С ресторантите става по-сложно, а пък със сър Уебър и Сара Брайтман е съвсем невъзможно. Затова се създават така наречените „дружества за колективно управление на права”. Организации-посредници, които представляват интересите на всички творци пред ползвателите на тяхното творчество, събират дължащите им се пари, разделят ги справедливо (според броя на излъчванията, а не според нуждите) и им ги превеждат. Както сега се оказва, обаче, някои наши организации изглежда не бързат с превеждането. И отказват да кажат как са ги разпределили. Не искат да покажат банковото бордеро, с което са преведени парите на Сара Брайтман. Вместо това казват на радиата: „Да, ама вие плащате малко, пък ресторантите хич. Докато не почнете да плащате като хората, нищо няма да ви показваме.” На което радиата справедливо отвръщат: „Щом е така, ние пък въобще спираме да плащаме.” Това е окончателния колапс на системата.
От години насам секторът на авторските права (само той ли?!) се раздира от недоверие. Българските автори смятат, че българските медии плащат малко. Радиата и телевизиите са убедени, че плащат много, а излиза, че не знаят дали техните пари стигат до авторите. Дружествата-посредници насъскват авторите срещу медиите с нашепвания: „Вижте ги тези изедници медийни босове какви коли карат! Това са вашите пари!” и ги водят разплакани пред министъра на културата. Същевременно ходят по петите на същите медийни босове и викат „Дай милион, дай милион!” Медийните босове по-преди даваха едни пари, колкото да мине бурята. А министрите на културата гледаха встрани и чакаха бурята да утихне от само себе си. Защото на нашата държава й е внушено, че съществува, за да наблюдава процесите, не да ги регулира. Пази Боже, да й се наложи да реши проблем. Това тя не го може… Е, да реши този, може. Това правителство има изключителният шанс да го стори. Знаете ли защо? Защото това е единственият проблем в момента, който може да се реши без бюджетни пари.
И двете спорещи страни твърдят, че това, от което имат нужда, е справедливост. Дружествата за колективно управление на права искат от държавата да застави медиите и ресторантите да плащат на авторите справедливо, като за тях справедливо означава: колкото поискат. Електронните медии искат от държавата да ги освободи от рекета на дружествата за колективно управление на права и да плащат справедливо. Което вероятно означава: колкото се може по-малко. Забележете, обаче, колко е уникална ситуацията. Всички, без изключение електронни медии са се обединили и искат държавата да определи кое е справедливо. Налице е нечувана медийна подкрепа за това държавата да влезе в ролята си на регулатор. За пръв път от двадесет години насам в един отделно взет сектор държавата има възможност да изработи регламент за справедливост. За това коя е онази справедлива част от парите на медиите, която следва да се реинвестира директно в творците. Да финансира творците с чужди пари. Дали ще е чрез утвърждаване на тарифи, дали чрез медиация, дали по съдебен път, няма значение. Медиите искат регулация. Господин Рашидов, регулирайте, за Бога! Сега е моментът.
Насреща поискайте само следните няколко неща, диктувани от здравия разум. Дружествата да докажат кои автори представляват. Как се става техен член? Как си получаваш парите ако не си член и си певец от Мозамбик? Какви пари искат и да обосноват защо искат точно толкова. Да качат отчетите си в интернет, но да пише вътре колко са заплатите на директорите (директорът на сродното немско дружество сега го разковават, защото си е писал заплата 380.000 евро!). Да си покажат банковите сметки и бордерата за преводите до САЩ, Франция, Англия и т.н. Да покажат справката, с която са платили на Иля Велчев и Тим Райс, в която да пише колко пари са им се паднали, защо толкова, колко пъти са излъчвани техните произведения, в кое радио, в кой ден, в колко часа и по колко минути. Всяко западно дружество го прави. И нашите ще го правят. Ако кажат, че е трудно – не им вярвайте. Ако кажат, че не могат или, че е „търговска тайна”, ги закрийте. Няма такава тайна. Че само БНР и БНТ сигурно плащат поне два милиона годишно. Наши пари. Предназначени за нашите автори. От кого „тайна”?
Единственият начин да се пропусне този шанс е някой отново да се направи на тарикат, който си въобразява, че ще надхитри останалите. А правителството да започне да се чуди „на кого да угоди”. Айде, викам, стига сме се надхитряли. И стига правителството е угаждало. Медийният и културният сектори въпият за справедливост. Дайте ни я, най-сетне! Парите ще се дойдат после самички. Защото сега маса творци седят и вместо, примерно, да пишат музика се вайкат колко са ощетени. Отнемете им това чувство. Че да седнат и да напишат нещо поне като румънското „Драгостя дин тей”. Че като ги въртят едно лято в дискотеките на Майорка, да видиш как ще се разбере кои са истинските стойности в живота и кой е най-велик. И ще спрем да се дърляме.
Ех, защо ли и в другите сектори не поискат не пари, а справедливост?!
(публикувана в „Труд”, 27.03.2010 г.)